Първото полево изпитание на УКВ радиотелефоните РСВ1 в СССР.
След успешното приключване на лабораторните изпитания на радиотелефоните РСВ1 (декември, 1963 г.) вече без никакви резерви и колебания, всички налични ресурси на СЗС (Слаботоков Завод-София) бяха хвърлени в атака. В резултат на това, до края на м. април 1964 г. тежкият и сложен механизъм на масовото производство беше задвижен и от реалната поточна линия започнаха да излизат първите истински, заводски екземпляри. Стъпка по стъпка, преминали през целия производствен цикъл на един много добре обмислен и изпълнен технологически проект, известен под "кодовото" наименование -
По тази голяма (дълбока и широка) тема може да се говори (и пише) много. Защото много бяха и "чудесата", които за първи път у нас се прилагаха в масовото производство. Мисля, че едно от тях беше и "термо-тренировката" на която биваше подлаган всеки радиотелефон, преминал през лентата за механичен монтаж. Този опит беше пренесен от специалното производство на отдел 14, но неговото внедряване при условията на конвейерен режим на работа, си беше едно истинско постижение за своето време. Камерите за загряване и охлаждане внушаваха истински респект. А след термотренировката, следваше донатягане на един впечатляващо голям брой винтови сглобки. Не знам дали сега можете да си го представите, но всичко това се извършваше на ръка. В ритъма на един конвейер, който започваше в началото на цеха с механичния монтаж на шаситата, за да завърши в неговия край - с готови и опаковани изделия.
На съвременните динамометрични електрически отверки още не им беше дошло времето. Тяхната липса тогава, компенсирахме както със старание и съвестен труд, така и със строг и чест контрол по време на целия производствен цикъл. Това е само един от компонентите, които създадоха ореола на надежност и високо качество, който обкръжаваше изделията, които слизаха от конвейера на легендарния цех РСВ на СЗС.
За да не се отклоня много от обявената тема на разказа, само накратко споменавам, че конвейера завършва с участъци за: оживяване, настройка и проверка на радиотелефоните, но за това, навярно се досещате вече сами. Зад всяка една от тези думи/понятия се крие бездна от проблеми, човешки вълнения и съдби, полèта за изява на интелекти и професионални умения. Малка представа за това време на устрем и съзидание ще добиете, ако видите/прочетете един репортаж на Н.Иванов, поместен на първата страница на в-к "Радио Сигнал" от 6 март 1969 г. ( намира се в папката "My Way (Photos & Memories)".
И така, от репортажа за събитието - производството на 40-хилядния радиотелефон РСВ1, научаваме, че: " Първите десет радиотелефона, изработени по проект на Петър Хинков са изпратени на 16 май 1964 г в Съветския съюз. До края на годината техния брой нараства на 2,415 радиостанции. За вътрешния пазар през същия период са предадени 131 радиотелефона."
"Вътрешния пазар" - това бяха преди всичко пожарните коли в София, където УКВ техниката за връзка беше посрещната с голямо въодушевление и благодарност. Не съм забравил и не мога да отмина активноста при внедряването на УКВ радиотелефоните, проявени от техния началник - полк. Иванов, както и целия редови състав на противопожарните екипи. Но това е друга тема, за нея зная много интересни неща и епизоди, които за съжаление ще пропусна, за да ви заведа по следите на първите десет УКВ-рейнджъри, прокарали пъртината/пътя, за следващите хиляди, десетки хиляди и милиони български радиотелефони.
( Десет
И така, значи вече сме ги изпратили - и във вестника така пише. Голяма работа.(и двете значения на двусмислието!:). Или - "Елементарно Уотсън!" (с), поне така изглежда отстрани. Ами тогава, да отидем да ги видим, как са пристигнали тези наши технически чеда, как се чувстват и какво мислят по въпроса за бойния стрес и евентуалното подаване на рапорти за връщане в Родината?(осъвременен вариант на алегорията :).
Речено - сторено. Някъде към 17 май, моя милост и Никола Царибродски, нарамили големите куфари натъпкани с хранителни и не дотам хранителни продукти, довтасваме на аерогара София и се нареждаме пред пунктовете за обработка на пътниците и техния багаж. До тук добре (so far, so good!), чакаме "обработката".
И тъкмо, когато моята "обработка" приключи и служителката на аерогарата пое билета на Царибродски, възникна инцидент. Една нахакана пътничка с дете, вдигна пàра и заяви, че иска отделно място за детето си - което се оказа, че е и рожба на българо-съветската дружба. Настъпи смут, надойдоха разни началници, съветската гражданка ги направи на "бъзе и коприва" и като краен резултат - началниците отмениха полета на Царибродски. Ами сега? Опитах се да вдигна пàра и аз, но явно, каузата ми беше слаба, непопулярна и затова - предварително обречена. Нямам ясен спомен за унизителната (за нас) сцена, но явно, доводите ми са били: и объркани, и банални, и жалки. "Някакви си там УКВ радиотелефони (това пък какво е?), могат да почакат един ден по-вече, какво толкова ще им стане?" (почти цитат на това, което чухме в отговор на нашата "апелация" :)
Така Кольо Царибродски остана да пътува за следващия ден.
КИЕВ
Май не споменах за къде пътуваме? Запълвам този пропуск и съобщавам, че пътуваме за Киев. По-точно за Киев пътувам аз, а
Кольо пътува за кв. Стъкларна фабрика (където живее), тъй като неговата "обработка", както разбрахте вече, се отложи за утре.:(.
На киевското летище Бориспол, ме посрещна Александър Степанович Бабенко с група украински свързочници от местното поделение на "Союзсельхозтехника". Времето беше чудесно, град Киев през пролетта (а и не само тогава :), е неописуемо красив и мен ме настаняват в хотел "Днепър", който се намира в самото начало на "Крещатик" - почти досами високия бряг на реката. Всичко е потънало в пищна зеленина, разцъфтяли дървета и един невероятен лозунг, който се среща под път и над път: "Знову цвiтут каштанi". Гледката беше неповторима и признавам, че бях дълбоко впечатлен. Никакви там: "да живее" ("хай жiве") - този и онзи или еди-какво си (т.е. изразите, характерни за политическите лозунги от онова време). Просто една констатация за настъпилата пролет и красотата на цъфналите кестени - с много дълбоко съдържание и подтекст (неотдавна научих, че в същност, изразът бил от някаква песен :).
Но, като стана дума за невероятни изрази, веднага правя крачка назад, за да споделя, какво видях на аерогарата Бориспол. (Ако ви падне път, отваряйте си очите и ще имате късмета да го видите и вие :). Мисля, че първото нещо което тук, на украинска земя ме удиви, бяха надписите на вратите на тоалетите : Жиночi и Чловичi. (Не помня точно къде се слага буквата "i", но украинците я ползват много - както е било в нашия старобългарски език). Признайте, че тези две думи откриват една бездънна тема - за коментарии...и сериозен размисъл. Нали разбирате, единия тоалет е за "Жени", а другия - за "Човеци". Тук само отбелязвам факта, за да не бъда упрекнат, че пропускам нещо важно. Другото оставям на вас, защото аз мога да дивея по тази тема дълго и така, да изпусна нишката на този разказ :).
Особен народ са това, украинците. Още тогава (годината е 1964!), не пропускаха случай, за да покажат на руските си събратя, че това тук е тяхна територия и на нея, те казват, кое и как е. На първо време това ме шокираше. Но после свикнах. Тепърва ми предстоеше да видя, чуя и разбера още много неща, които силно се отличаваха от пропагандните клишета за "съветските хора", с които бяхме (така да се каже) закърмени от малки. Но тук, май аз пак залитам и се отклонявам от темата. Просто искам да кажа, че бях силно изненадан и разтревожен, когато в Министерството на селското стопанство на Украйна, след като А.С.Бабенко ("човек на Москва") представи своята план-програма за полевото изпитание на радиотелефоните, тамошните началници без никакви заобикалки го отрязаха: " - Тук не ти е Москва. Тук е Украйна, и ние казваме, какво и как да бъде!" (цитирам дословно). Така разбрах (на практика), какво означава това, да се намериш "между чука и наковалнята" и колко е важно за човека изпаднал в подобна ситуация, òвреме да си припомни спасителното заглавие на бай О'Хенри - "Джефф Питерс как персональный магнит" (c) :)).
На следващия ден, докато ние (чукът, аз и наковалнята :) припряно съставяме новата план-програма за изпитанията, няколко души от местния свързочен народ, отидоха да посрещнат Н.Царибродски на летището.
След някое време, когато групата се завърна, всички бяха ухилени до уши. И започнаха да разказват, един през друг, какво са преживели на аерогарата.
Значи, на Киев е слязал само Царибродски (пòлета е до Москва) и затова хлопците (момчетата) бързо го "прихванали". И докато той се оправял с документите, те му пренесли куфара в автобусчето, с което дошли да го посрещнат. Но Кольо не видял/забелязал това и в един момент уплашен извикал: - "Къде ми е куфара?"- като започнал трèскаво да се озърта. Посрещачите първоначално не разбали нищо. Но забелязали тревогата му, на свой ред започнали да питат: "Шо случилось, шо вам надо?". Кольо повтарял разтревожен, само едно: -"Къде ми е куфара?!". И така, дълго продължил този българо-украински диалог, докато накрая, посрещачите успели да се "договедят" (чактùсат, да разберат), че става дума за големия чемодан (т.е. куфара) на Кольо.
Тогава те го завели до тяхното автобусче, където той окончателно се успокоил. Ами това е. Предметът на тревогата бил налице, украинските хлопцi научили, че на това нещо, ние му викаме куфар, а Кольо от своя страна трайно усвоил, че на това, там му казват чемодан. :)).
Затова, (тогава и по-късно), но доста често, като ободряващо-стряскаща шега, някой от хлопците извикваше:
Тази "чемодана" е важна, и по-нататък ще видите защо.
ОДЕСА
На следващия ден, 19 май, придружени от Бабенко и нашите чемодани, вече пътувахме за Одеса. Пътя минава през Винница, за която само бях чувал, че някъде там, по време на войната, за Хитлер е бил построен команден бункер. Накрая стигнахме до Одеса и след още не много време, с Кольо и Бабенко провлачихме крак и по прочутата "Дерибасовская улица" :).
Преспахме в хотел и на другия ден, преди да отпътуваме с автобус за Цебриково (което отстои на около 100 км в северозападна посока), аз направих една много подходяща и навременна покупка.
Тук му е мястото да кажа, че докато в куфарите-чемодани ние носим ядене и пиене за един месец :)), по отношение на техническите средства сме "гола вода". Никакъв измерителен, само няколко монтажно-демонтажни инструменти. Най-вероятно сме разчитали на това, че в комплекта на РСВ1 влизаше т.н. ЗИП (т.е. резервни части и монтажни инструменти). Но защо сме тръгнали без елементарен измерител (волт-омметър), ето това и сега не мога да си го обясня - в пещерата на паметта ми не долавям никакъв отзвук на този гръмък въпрос. Бедни, бледни (с), глупави, неопитни, наивни......възможностите са много, а може и всички заедно да съставят отговора.......въпреки, че сега кой ли се интересува от него?
Но изглежда, съм имал някакво предчувствие (и късмет, тоже!), защото купих (така и не се сещам, къде ми попадна пред очите) - един комбиниран измерителен уред
Ето този именно уред ни спаси! Боен уред, със страхотен омметър. Още е в пълен ред и си го пазя, като веществено доказателство и талисман. Защо, ще научите след малко.
ЦЕБРИКОВО
Ами това е. За Одеса може да се говори много, но ще го направя по-нататък, в отделен разказ (ако ми стигнат силите и времето). Само за да посея интригата, предварително казвам, че в Одеса, ние с Царибродски се возихме на "румънски" трамвай. Беше голямо преживяване, (как говаривают в Одессе: "это что-то особенного!")
--------------------
Такива трамвайчета вие едва ли сте виждали, но аз като дете помня, че им казвахме чайници и, че в София едно такова трамвайче, по единична линия се катереше и слизаше през горичката между Семинарията и площад "Журналист". А в Одеса, същите(или подобни) на тези антики, се движеха редовно и одесчаните, с присъщото им чувство за хумор им казваха "румънски". Защото по време на войната, румънците са "реквизирали" тази "ценна" техника и с волски впрягове ги влачили / откарали чак в Букурещ. След края на войната, естествено, руснаците 'любезно' им наредили, да ги върнат там, откъдето са ги взели. Постановката не изглежда много сложна, но това е само на пръв поглед. Мисля, че ако има запазен филмов материал за тази епопея, това ще е най-любопитния и гледан филм на кабелния "Дискавъри-чанъл", който предполагам, ще трябва да е в две части и да се казва: "Голямото пътуване - или как тъжното и смешното, вървят ръка за ръка" ® by Me :).
Но сега целта е Цебриково, където стигнахме късно и където веднага бяхме настанени в местното едноетажно хотелче от типа "туристическа спалня". Там научихме, че нашите радиотелефони вече са пристигнали, и "със вяра в утрешния ден", легнахме и заспахме като заклани.
За това какво се случи в Цебриково, ще разкажа в два блока. В първия - за работата, т.е. техниката заради която сме тук. Във втория, ще споделя за преживяванията които имахме при срещите си с местните хора, които в по-голямата си част (за наша приятна изненада) се оказаха "Българи от старо време" (с).
ЦЕБРИКОВО - първите полеви изпитания на РСВ1.
> " Верният път е само един. Грешните са хиляди " (персийска поговорка, видях я съвсем наскоро през витрината на книжарница, върху корицата на книга. Някъде преди бях отбелязал (- Колумб ! :), че винаги е добре, когато знаеш (и чувствуваш), че се движиш по правилния път. Зарадвах се на поговорката, приятно ми е, че съм се движил именно по този "един" път - пътят на УКВ средствата за наземни радиовръзки :)
И така, сутринта рано, на територията на местния колхоз започнахме да градим първата в СССР диспечерска радиомрежа на УКВ. Сега от дистанцията на времето виждам, че всъщност на територията на Цебриково ние сме взели участие в един много важен - за хода на всички по-нататъшни събития, експеримент. Защото когато пристигнахме, там вече беше изградена и действаше диспечерска радиомрежа, но изградена с КВ радиостанции на SSB. Това би трябвало да означава най-малко, че въпросът за типа на диспечерските радиомрежи на село, по това време още е бил дискусионен и все още е стоял открит. Това ми минава през ума сега, тогава не сме го знаели.
Късовълновите радиостанции бяха съветски военен тип, известен като "хенди-токи" - бях виждал подобни, американски, само на каталог.
По размер бяха нещо като единична тухла, която имитира телефонна слушалка, в която се съдържа целия приемо-предавател работещ на една странична лента (SSB). За онова време, това беше голямо постижение на техниката, най-малкото защото, за да се изгради такъв апарат, се изискваха специални миниатюрни батерийни лампи с меки, запояеми изводи. За останалите подробности - схемотехниката и другите специални елементи, няма да коментирам. Само ще отбележа, че тези късовълнови "тухли", въпреки неудобствата (дълги антени и неподходяща за цивилно приложение конструкция), осигуряваха много добра радиовръзка. И, че моя милост немедленно започна да пречертава схемата от придружаващата я документация - така, за всеки случай :).
( > " Бòлгарское племе зèло храброе, зèло юначное и най-паче крадливое" (c) Черноризец Храбър )
Когато започнахме да инсталираме нашата централна радиостанция, една такава късовълнова "тухла" вече лежеше "на калъч" върху бюрото на диспечерката на колхоза и работеше под пълна пàра. Щом нещо изшумоляваше в слушалката, тя се навеждаше да го чуе и след това, пак така наведена над микрофона (той е в в долната част на тухлата), натискаше бутона ПРД за да отговори на кореспондента си. Тази технология на провеждане на разговор изискваше пълна тишина в стаята, където диспечерката правеше своите ритуални навеждания към зелената тухличка, и така поддържаше контакта и обменяше информация с "горещите точки" на своята колхозна късовълнова-SSB радиомрежа.
Когато на бюрото на диспечерката, до КВ станцията се появи нашия команден пулт и микрофона -"яйце" (със спирален шнур!), това предизвика голям интерес всред местното "население". Стаята почна да се пълни с хора. Вследствие на това редът и тишината в стаята се нарушиха и вече диспечерката едвам успяваше да се разбере със своите кореспонденти.
Не след дълго обаче, когато "му дойдè времето" и ние включихме нашия УКВ радиотелефон, в стаята прогърмя гласа на шофьора на една от ремонтните коли ("летучка"), намираща се в двора. И сега си спомням (с удоволствие) първия ефект от това включване. В препълнената със хора стая, настана обща възбуда, изразила се чрез възгласи на удивление и шумно одобрение. И наистина, как да не е така, когато : гласът на шофьора беше плътен, отчетлив, напомнящ на Левитан (известен радиоговорител, който по тяхното радио, четеше най-важните съобщения). И когато, половин-ватовата НЧ мощност на приемника се подаваше на един качествен, елипсовиден високоговорител. И когато, и носещата беше чиста като кристал (без шум - абоната беше наблизо :) и накрая - системната максимална девиация беше ( о' блажèни времена на свободния ефир :) цели 15 kHz ! Това и сега да го чуете, си е направо Hi-Fi (хай-фи) радиовръзка, трепач!
-------------------------
Много по-късно (след цели 12 години), щяхме да преживеем още един подобен шок, когато при изпитанията на радиостанциите Лен (1976 г. - ст.Новомышастовская, Краснодарский район), от една съседна стая се носеше също такава ефектна, отлично артикулирана реч (от един стар команден пулт на РСВ1 - ветеран, с протрито от ръце хамершлаково покритие!). А в нашата стая, "новото поколение" радиостанции (намалено канално отстояние от 50 на 25 kHz), въпреки два пъти по-голямата си НЧ мощност, приемаше информацията (звучеше така), като, че ли този, който е отсреща, някой го е стиснал за гърлото :). Тогава, след едно светкавично бързо съвещание с Володя Кузмин (отг.конструктор от съветска страна), решихме, че единствения изход да се избавим от неприятното и неблагоприятно за новата техника сравнение е, да се разкараме, колкото се може по-далече от "опасния конкурент" - обяснихме го пред Приемната Комисия с "внезапно възникнали проблеми на електромагнитната съвместимост" :)).
Разказвам всичко това, защото тогава, именно в Цебриково, получих един незабравим урок по ергономия, схванах някои съществени елементи от връзката "човек-машина" и се изпълних с респект към неведомите пътеки на човешката (не)логика. Един от присъстващите сложи в лапата си нашето микрофонче и се провикна: "Мужики, смотрите тут, какая прелесть! ..........(по-нататък го давам в превод)......виждате ли, колко е малко и удобно! А тоя, нашия (тук той хвана и вдигна "тухлата"), да му я удрям в главата, да му я удрям....докато я спукам!" (цитирам почти дословно, тази картина винаги ми е пред очите).
Тогава не разбрах (относно спукването) - за "тухлата" или за главата става дума, но това не е важно. Ето, феноменът тук се състои в това, че човекът, като правило игнорира подробностите. В нашия случай, например - РСВ1 (приемо-предавателя), беше почти петкратно по-голям. Та дори и нашия команден пулт, беше сходен по обем с КВ радиостанцията. А ето, с очите си видях, как спонтанно, по един най-субективен начин, оценката се направи само по това, какво лежеше в дланта на "потребителя" (съвременен термин, тогава го наричахме клиент). Няма да развивам темата, защото е много голяма. След десетилетия ще срещна гениалното правило на Коносуке Матсушита: - "Клиентът не се пита. На клиента се показва, и той вече знае какво да иска" ! В нашия случай ние интуитивно, показахме, дадохме възможност на потребителя да постави в ръката си едно "нещо". Това беше нашия много симпатичен (и ергономичен) ръчен микрофон, със сирален шнур - нещо което местния кънектинг пипъл (свързочен народ), виждаше за първи път. (То и за нас си беше новост, чувал бях и забележки, че -"това нещо, май понамирисва на американизъм, ама, ще я видим ние тая работа..........." :).
ЛИРИЧНО ОТКЛОНЕНИЕ
След първия ден на успешно представяне, заедно с цялата комисия и още няколко души от свързочниците на колхоза се пренесохме в нашия "спален салон", за да полеем успешното начало. Както става обикновено при такива случаи, поливката скоро прерастна в импровизирано угощение, с намиращите се в нашите "кофèри" не-технически продукти. Нямаше и да отбележа това, ако тогава, не се случи нещо любопитно.
Работата е в това, че по време на транспортирането на знаменитата чемодана на Кольо, вътре в нея се беше спукало и изтекло едно голямо шише с одеколон "Магнит" (така се казваше и беше много "силен" :). А, че разливането е станало върху най-критичните хранителни продукти, няма нужда да ви го казвам - вие сте наясно, че законите на Мърфи са универсални и действат при всички (и всякакви) обстоятелства. Кольо Царибродски, силно притеснен, наряза шпеков салам и луканка (именно тази част от "провизиите" беше най-добре наквасена :). И нищо, вдигнахме наздравица за успешното начало и по-нататък, за каквото ни дойде на ум - народът посръбва, похапва и атмосферата е "на нивò". Но Кольо стои на щрек, чувства се неудобно и ме моли да обясня на компанията, защо салама и луканката вонят така "страшно силно". Обясних накратко и тогава майтапите се разгоряха с нова сила. Спомниха си суматохата на летището в Киев и т.н.. Но най-интересното мисля, че каза Александър Степанович Бабенко: -" Абе, ние забелязахме миризмата и си го споделихме, ама решихме, че вие в България така си парфюмирате колбасите" :).
С това това лирично отклонение, само исках да отбележа, как на ход беше ликвидирано още в зародиш, едно голямо недоразумение, относно това, какви са вкусовите предпочитания на българите (или за какво те ползват одеколона) - което май е едно и също. :)).
ПРЕМЕЖДИЕ
На следващия ден, обаче, независимо от "нашата безрезервна вяра" в него, над главите ни се надвеси тъмен облак. И не само заваля като из ведро и "улиците" станаха непроходими. Нашите радиотелефони показаха сериен дефект и целия ден премина в трескаво уточняване на причината на отказите, която се оказа само една. Появиха се прекъсвания в 12-жилния кабел, свързващ приемопредавателя с командния пулт. Няма да описвам какво изживях тогава. Благодарех на Бога, че купих мултицета в Одеса. С неговата помощ, установихме една колкото любопитна, толкова и ужасна картина - всичките кабели навити на руло, бяха наред. При разгъване обаче, при различни "пози" на кабела, ставаше прекъсване на едно или всичките четири средни жила. У нас, в завода не бяхме забелязали нищо. За да поръчам кабела бях ходил до завода в Севлиево, когато получихме първите количества от този кабел, радоста ни беше голяма. И сега, какво? Провал?
Първата ни работа беше да разрежем кабела на две. Бях забелязал, че "ефекта" с прекъсванията се проявява само при четирите средни проводници. Първоначално допуснах, че там е имало механическо снаждане, просто дефект някъде по кабела, нещастна случайност. Но прекъсванията се проявиха и в двете половини. Тях Кольо сряза още на половина. Продължихме изследването и се оказа, че прекъсвания се наблюдават във всичките четири парчета.
След това проверихме следващия кабел. Пак същата картина. За всичките десет броя радиотелефони. В неразгънато състояние - в ред, при разгъване - със прекъсвания по случаен закон. Тогава с Царибродски взехме решение. Ще цепим кабелите. От два, ще правим един. Ако не е нужна пълната дължина, ще комбинираме. Както дойде. С нами Бог, ножа и поялника - напред! Така до края на деня, "стабилизирахме" централната радиостанция и тази, която бяхме монтирали на "летучката".
След което, заедно с Бабенко се хвърлихме по изпълнение на следващата задача - незабавна телефонна връзка към София. Сега, в епохата на GSM-ите, това може да звучи банално/елементарно, но тогава, си беше една много сложна за изпълнение, задача. Нали си спомняте за израза "такива бяха времената" (с) ? Ето, такива бяха!
Няма да ви дотягам с подробности, но по всяка вероятност връзката трябваше да бъде санкционирана (и проследена) от най-високо място. Нали разбирате, един шпионин край Одеса, ще прави опит да предаде кодирани съобщения извън пределите на СССР :). Затова сеансът ни беше определен за 1 часа след полунощ. Дадох домашния телефонен номер на нашия директор др. Леон Маиров и се приготвих с "шифрованото донесение" (в рамките на 4 минути, както бях предупреден). Както и да е, разговорът се състоя! И беше прецедент - местните свързочници с удивление и трепет казваха "под сурдинка", че такова им се случва "впервые". Дълго трая опита за връзка, вече не си спомням през колко "девушки" трябваше да мина, докато чуя сънения глас на моя директор. Но си спомням добре какво крещях в слушалката. Защото връзката беше невъобразимо лоша от една страна, а др. Маиров вследствие на късния час, дълго не схващаше какви "глупости" му говоря:
- Другарю Маиров, Хинков е! (поне 3 пъти). ШНУРОВЕТЕ ПРЕКЪСВАТ! ПРЕ-КЪС-ВАТ! (поне 10 пъти, с уточняване - "12-жилните"). СРЕДНИТЕ 4 ЖИЛА. СПРЕТЕ ПРОИЗВОДСТВОТО и БЯГАЙТЕ В СЕВЛИЕВО. Там ги късат при шланговането. ПРАТЕТЕ ЗДРАВИ! " Ами това май беше каквото си говорихме. Не знам какво си е помислил за мене др.Маиров , но мисля, че с тези си S.O.S.-сигнали, тази вечер отворих доста работа и на отделите за дешифриране при ......(там където са се намирали) :).
Това беше голямото премеждие, което ни се случи в Цебриково. Но двамата с Кольо Царибродски го преодоляхме. И така добре "закърпихме" кабелите, че ако станциите още са живи, те непременно ще са именно с тези наши, "хенд мейд"- кабели. Оплетени и бандажирани с изолирбанд, както се полага на всяка "суперпродукция" :)). То ако се бяхме позастояли още малко, можеше да организираме на място и едно шланговане с поливинилхлорид (колко му е :), но все пак решихме да оставим малко работа и хляб и за завода "Н.Илиев" - Севлиево :). За нас оставихме само "зрелището" :)).
След като уточнихме обектите и ги снабдихме с подходящите им (точни по дължина, без излишъци) кабели, останалата част от организирането на УКВ радиомрежата в Цебриково мина Б.О. (без особености :)
Б.О. премина и т.н."гвардейская связь" на Бабенко в няколко трудни теренни участъка в района на Цебриково, както и всичко останало, съгласно утвърдената в Киев програма на изпитанията. Накрая, в своя протокол от изпитанията в реални условия, Комисията отбеляза категоричните предимства на УКВ радиовръзките и даде висока оценка на радиотелефоните РСВ1 - с което откри пътя за внедряването на новата УКВ техника за изграждане на диспечерските радиомрежи на селското стопанство на СССР. Мисля, че с това беше сложен край и на дискусията - КВ или УКВ. На УКВ, разбира се, и то с нашата невероятна РСВ1.
-------------------------
Сега за разтоварване, още нещо за това Б.О. Навремето имах съученик, във Втора мъжка гимназия - София, който се славеше като голяма блейка и наивник. Та си спомням, как един път си направихме "колективен" майтап с него. При един от медицинските прегледи на класа ни, във формулярите, съответния лекар отбелязваше какво е намерил, като най-често се срещаше съкращението Б.О. (без особености). Та тогава, един от зевзеците на класа, уж случайно погледна в листа на блейката и престорено уплашен, на висок глас изрече: -"Яааа, ама и на тебе ли познаха, бе????". - "Какво, бе, какво да ми познаят?"- стреснато попита блейката. -"Ами, ти чети тука, бе, Б.О. - значи, Болен от Онанизъм!". И блейката се стресна, опули очи и се изчерви. Какъв смях падна после, не казвам. Само съобщавам, че случката се разказваше като дежурен виц, дълго време в средите на Втора мъжка и Четвърта девическа гимназия (или Шеста смесена, според тогавашния ученически фолклор :)).
ЦЕБРИКОВО - кратък пътепис.
Както разбрахте вече, времето в Цебриково се случи лошо. Валеше често, понякога проливно. По улицата към хотела газехме кал , както се казва - до колене. Но минавайки покрай къщите, които по технология на строежа и размери си приличаха като две капки вода, след второто минаване с Кольо Царибродски започнахме да долавяме разлики. Вече бяхме чули, (а после и те самите се обадиха), че в селото живеят много наши сънародници, които навремето са бягали от турските кланета в България. Мисля, че е било по времето на Императрица Екатерина II, която им е разрешила да се заселят в южните пригранични райони на Русия, в района между Кишинев и Одеса.
И така, първоначално се опитвахме да разпознаем по дворовете (къщите казах, че бяха еднакви) къде живее български потомък. И да знаете, че задачата се оказа проста за решаване. Поглеждаме двора, и ако видим че има лехи с лук, чесън, репички и салатки, а останалата част от двора - с картофени гнезда, заключавахме с увереност: българин! Ако в двора има само картофи: казвахме си - руснак (или украинец). И мисля, че не сбъркахме никъде в преценката си. Генът на един народ не може да бъде променен - нито от разстоянието, нито от времето.
Това, че в Цебриково живеят потомци на българи беше изненада, както за нас, така и за тях самите. Ние не бяхме и чували за тяхното доста осезаемо, както се оказа, присъствие по тези земи. Те от своя страна не знаеха почти нищо за България. Затова един хубав ден (и в двата смисъла на думата) когато дъжда престана, в края на работния ден при мене дойде един момък и ме повика настрана. След което на страшно интересен старобългарски диалект ме помоли да отида до една голяма група от хора, която се беше събрала в двора на колхозното управление. Когато отидох, те се отдръпнаха и ме заобиколиха в кръг. Така, от всички страни. И моя, вече познат момък, ме помоли да им говоря...нещо, каквото и да е. Но да е бавно и високо.
Направих го. Не си спомням какво съм приказвал. Но говорех бавно, максимално отчетливо и всички ме гледаха в устата с интерес, бих казал в захлас. За първи път (както по-късно разказаха) те чуваха днешната говорима българска реч. Мисля, че беше много вълнуваща тази картина, поне за мен самия, мога да кажа, че едва ли някога, някой ме е слушал по-внимателно, през целия ми живот. До тогава, и по-късно :).
Когато се уморих да приказвам (някои мои "почитатели" казват, че това не ставало лесно :) се опитах да проведа с тях, нещо като събеседване. Започнах с това, като ги попитах - бавно и отчетливо: - от кога живеете по тези земи? Разбраха въпроса ми и от много уста, получих един и същи отговор:- Откòле, откòле! Беше голямо преживяване. Все едно, че слушах речта на героите на Любен Каравелов. Не си спомням какво друго, още съм ги питал, но на края реших експериментално да налучкам, кога техните прародители са напуснали България. Като ги запитам за нещо, което тогава не го е имало по нашите земи. Попитах ги, как пътуват, например до Киев. С влак?
Отговориха ми с въпрос (на украински диалект): - Шо такое влак? Ами......трен - отговорих аз (така, първоначално сме му казвали у нас). - Шо такое трен?- следваше новия контра-въпрос. Ами тогава......пòезд - завърших експеримента аз, в резултат на което, лицата на всички грейнаха разбиращо: - Ну да, поездом! Канешна!
После ми разказаха, че в Цебриково българите са около половината от населението, но в съседното село Червонознаменка, почти всички са българи. И, че там, Председателя на Съвета (кмета), н-ка на милицията и дори партийния секретар, били българи. (Това, дори и за тях, звучеше като нещо невероятно.) И още, че там и лозята били най-добрите в района. И всичко друго, което се прави от грозде ;).
След това колективно запознанство, по-късно, вече поотделно и в различно време те ще ми разказват за гоненията на които са били подлагани по сталиново време, какви данъци (в натура, напр. яйца) са плащали за всяко овощно дръвче, как са правели така, че дърветата да изсъхват "от самосебе си" и други такива, не много весели истории.
Когато накрая се връщахме с рейсa до Одеса, той спря за малко в тази Червонознаменка и там се качиха няколко пътника. Всред тях - една истинска, нашенска баба от село, сякаш изписана по картинка, слаба с черна забрадка и дрехи които отдалече я издават, че е българка и нейна комшийка - едра и руса жена, за която от далече ще кажеш, че е рускиня. Нашата баба беше мълчалива, но в замяна на това руската и комшийка говореше за двама. Разказа, че разбира всичко по български, не го говорела добре, но иначе, с нашата баба си живеели дружно и в пълно разбирателство.
Много са българските села около Одеса и Кишинев. Едно по-известно име напоследък е напр. Таракли. Бил съм и там, но по-късно, по време на изпитанията на РТ22-ИВ. Тогава са ни водили на гости и в български къщи. И в няколо други селища съм бил, чиито имена вече не помня :(. Неописуемо е чувството, само да прекрачиш една дворна входна врата, и в следващия миг да се озовèш в България. Това е едно чудо, което пожелавам на всеки от вас да го преживее. Хубав, гостоприемен, трудолюбив и жилав народ сме това ние, българите. Пу, да не ни е уроки!
P.S. Понеже края на този разказ излезе твърде захаросан, ще го балансирам с малко лечебна горчилка. Няма да е "шведска", а наша оригинална, добре отлежала и до немай-къде актуална ("и нине и веки...."(с) ). Защото освен добрите и положителни страни, ние българите си имаме и доста трески за дялане, които по един перфектен начин са синтезирани (и можем да ги прочетем) в едно писмо на Неофит Бозвели до Н.Чушков от Трявна.
> " 1842 юниа, 30 го.
Господине Николае!
По всички свят няма като наший болгарский народ ;
друго да говори, друго да мисли и друго да прави ;
инак да обявлява и согласява, а инак да совершава и поразява! "
(сп. Отечество, кн.12, 1976 г.)
Ами то, май и аз така направих : едно обявих, инак соверших и (дано,' не го).....поразих! :))
09.06.2004 / eof
